1	Разжарен огън любовта е ... Избрана любовна лирика
2	Сърцето вижда преди очите. (арабска мъдрост) Това, което ще намерите тук, не е за очите, а за душите. Човек може да съществува доволно в този свят и без да срещне Любовта, но само тя успява да придаде на живота очарование, превръщайки бита в магия. За любовта се мисли и говори по много и различни начини, най-грозния от които ни демонстрира част от съвременната ни култура. Добре е за любовта да говорим красиво, за да я изживяваме така. Ако желаете да публикуваме и други поетически текстове, посветени на любовта, изпратете ни ги на e-mail: kin1@abv.bg.
3	Омар Хайям Без тръпна мъка... Без тръпна мъка няма обич, без огън – плам неугасим. Над мокри вършини се вие едничък само черен дим. Разжарен огън любовта е, искрящ безсънно сред нощта, А влюбеният вехне с рана, от лекари неизцерим.
4	Омар Хайям О, мъка, мъка... О, мъка, мъка във сърцето, останало за миг без страст, без пламенна любовна болка, без щастие, без весел час! Ден без любов е като облак, разсеян в кръглото небе, безплоден, замъглен и мрачен, неспуснал капка дъжд над нас.
5	Омар Хайям Живей ... Живей – в ръцете си с цветя и чаша вдъхновена: пий в любовта и забрави за цялата вселена, додето вихърът свиреп не те за миг прекърши като листенцата на гюл, за ден наметка тленна.
6	Ярослав Връхлицки За мъничко любов За мъничко любов избродил бих света, бих крачил бос, без шапка в утрин синя, бих крачил в сняг, скрил в мене пролетта, бих крачил в буря с пеещ дрозд в гръдта, бих крачил сякаш по роса в пустиня. За мъничко любов избродил бих света като слепец, протегнал длан за милостиня.
7	Владимир Голев Интимно Ако не бях те срещнал на тая планета, наверно ние щяхме да бъдем, мила, със тебе две комети безстрастни във Вечното черно – студена, залутана нейде материя, непознала ни ласка гореща, ни ревност, ни гневни обиди, ни разкаяние – материя глуха и непотребна, две слънца на космически разстояния...
8	Франческо Петрарка Сонет 11 Горещ поток от топли сълзи се излива по моя лик и аз въздишам изтерзан, когато скръбният ми взор е прикован във вас – и светла радост, и печал горчива. И вярно, пред усмивката ви приветлива и докато в очите ви съм жадно взрян, угасва парещата жар на моя блян и огнената моя скръб за миг заспива. Но моят дух безпомощно се вледенява, когато скъпите ми греещи звезди раздялата без жал отдалечи от мен. С ключа могъщ на любовта освободен, след вас стремително полита той тогава и трудно се завръща в моите гърди.
9	Франческо Петрарка Сонет 26 Ако от огън огънят не се смалява; ако реки не съхнат от проливен дъжд; ако е вярно, че водата неведнъж на пламъка по-ярка мощ и блясък дава; тогава Любовта, която овладява сърцата и духа ни в своя плен могъщ, защо – обратно в мен, по начин неприсъщ – един копнеж тя с друг копнеж унищожава!? Дали тъй както Нил с тътнежи оглушава човека, който спира близо до вълните, а слънцето уврежда всеки поглед смел, така и с моите желания не става? Отпуснал безразсъдно в устрема юздите, аз бавя своя ход пред истинската цел!
10	Франческо Петрарка Сонет 30 Благословен да е денят и този час, и времето, и тези мигове прекрасни, и мястото, където две зеници ясни ме подчиниха на вълшебната си власт. И първата мъчителна и сладка страст, изпитана в Амуровите мрежи властни; лъка, стрелите му и раните ужасни, които в клетата си гръд усещам аз. Благословени да са всеки ред и стих, които с плам, зовейки я, й посветих; въздишките и сълзите, които лея! Благословени да са белите листа, изписани все в нейна чест! И мисълта, летяла ден и нощ единствено към нея!
11	Франческо Петрарка Сонет 60 Да бях, където Феб суши трева и цвят; където го прогонват сняг и вятър леден; където той е благосклонен с този свят; където светва той; където гасне бледен. Да бях богат или нещастник клет и беден; да бях в разкош; да бях сред гнусна кал и смрад; да беше вечна нощ; да беше ден последен; да бъдех побелял или да бъдех млад. Да бъдех в тъмен ад; да бъдех в рай небесен; на връх или в блата зловонни потопен; да бъдех плът; да бъдех дух освободен; да бях прочут или без слава – неизвестен; да бъдех пак какъвто бях до днес, за нея ще страдам, ще въздишам и в сълзи ще крея.
12	Франческо Петрарка Сонет 66 Аз неведнъж си спомням тоя ден горчив, вдълбал в сърцето ми тъй прелестта й жива, че нито в слово, нито в четка талантлива е грейвал образ по–красив и примамлив! Величието й, духът й милостив, плачът й, мъката й сладка и горчива ме караха да мисля, че богиня слива със смъртна своя лик в лазура приветлив. Главата й бе злато, рохкав сняг лицето; очите – две звезди под абанос, отдето Амур с лъка си грешен изстрел не е дал. Звънтящи перли, рози алени – словата, които в шепота й ронеше тъгата; дъхът й – пламък жив, а сълзите – кристал!
13	Франческо Петрарка Сонет 128 Била е ( и било е то отдавна, знам ) чаровно нещо любовта, а днес – ужасно! Изпитал го е, който е обичал страстно и както мен е пил горчивини и срам! А радостта на тоя век със своя плам в небето пръска днес сияние прекрасно... И докато бе тук, аз рядко виждах ясно небе, но днес, уви, и лъч не свети там! Така Смъртта от всяка радост ме лиши и няма вече тука да ме утеши дори и нейното блаженство на небето! Ридах и пях; за друго нямам вече мощ и затова скръбта, таена ден и нощ, изливам с тъжен глас и сълзи на лицето!
14	Франческо Петрарка Сонет 130 От най-прекрасните очи и светъл лик, и златни къдри, грели в тоя свят безкраен, по-светли и от слънчевия диск сияен; от най-божествения смях и мил език; от най-изящните ръце, способни в миг с вида си да пленят и женомразец таен; от най-чаровния и гъвкав стан, изваян сред рая под длетото на творец велик, аз черпех сили: днес в небесния простор на тях се радват бог и ангелският хор, а тука аз – от тях откъснат – сляп живея. Една утеха имам само в тая скръб: че тя – разбрала моя блян и свят, и скъп – ще се смили и ще ме приюти при нея!
15	Димчо Дебелянов Ти смътно се мяркаш... Ти смътно се мяркаш из морната памет кат бродница сънна в бездънна гора – аз тръпна след тебе и тръпно ме мамят в мъглите вечерни две черни пера. След сетната среща, да срещна забрава, подемах се, падах и страдах навред. Нощта ме разлюби, денят отминава, ни радост донесъл, ни весел привет. И ето, погребал в тъга непобедна надежди и младост в безрадостен склеп* – аз гасна, аз гасна с утеха последна – на спомена в здрача и плача за теб. *склеп - гробница
16	Димчо Дебелянов Писмо С нечути стъпки в тъмен край отмина денят, донесъл зной и знойна жад, и свела небесата, нощ пустинна лей сълзи над притихналия град. И в тази нощ, на тебе посветена, под ромона приспивен на дъжда, заспива печалта ми, озарена от спомена за твойто първо Да.
17	Димчо Дебелянов Жъртвоприношение В зори разискрен, брачний пир угасна на морна вечер в тихите вълни и над сърца ни бог на жажда властна крила широки властно наклони. И мълком влезли в сънните покои, де други пир ни готвеше нощта, сами свалихме ний венците свои и смутно спряхме – жад и нагота! Той, властен и весталка да прелъсти, пристъпи – и не сетих аз кога вля сладък пламък в самите ми пръсти, впил в огнен обръч моята снага. Аз чух възторжни устни да се впиват по мойте бели свежи колена и вопли пламенни да ме заливат като вълната – пламенна вълна. И в буйно пожеланье взор извила, в кръвта си чула химна да звучи, аз паднах нежна – и със сетна сила протегнах устни и закрих очи. *** Когато сепнах клепки уморени, по устните ми лепнеше нектар и бледен дим се виеше над мене, като над новоосветен олтар.
18	Димчо Дебелянов Аз искам да те помня все така... Аз искам да те помня все така : бездомна, безнадеждна и унила, в ръка ми вплела пламнала ръка и до сърце ми скръбен лик склонила. Градът далече тръпне в мътен дим, край нас, на хълма, тръпнат дървесата и любовта ни сякаш по е свята, защото трябва да се разделим. “В зори ще тръгна, ти в зори дойди и донеси ми своя взор прощален - да го припомня верен и печален в часа, когато Тя ще победи!” О,Морна, Морна, в буря скършен злак, укрий молбите, вярвай – пролетта ни недосънуван сън не ще остане и ти при мене ще се върнеш пак! А все по-страшно пада нощ над нас, чертаят мрежи прилепите в мрака, утеха сетна твойта немощ чака, а в свойта вяра сам не вярвам аз. И ти отпущаш пламнала ръка и тръгваш, поглед в тъмнината впила, изгубила дори за сълзи сила. Аз искам да те помня все така... злак - зелен стрък
19	Елисавета Багряна Любов Кой си ти, на моя път застанал, моя сън от клепките прогонил, моя смях от устните откъснал? И магия някаква ли стана ? Виждам те на старите икони, чувам те в съня си нощем късно: гледаш ме с очи на похитител, а в гласа ти всеки звук ме гали. Кой си ти, в духа ми смут запалил – Мефистофел ли или Кръстител? А сърцето мое доверчиво пее – птичка в цъфнала градина, пее – и нарича те: Любими. И покорна, шепна аз щастлива, както на Исуса – Магдалина: - Ето моите ръце – води ме!
20	Никола Вапцаров Прощално На жена ми Понякога ще идвам във съня ти като нечакан и неискан гостенин. Не ме оставяй ти отвън на пътя – вратите не залоствай. Ще влезна тихо.Кротко ще приседна, ще вперя поглед в мрака да те видя. Когато се наситя да те гледам – ще те целуна и ще си отида.
21	Никола Вапцаров Любовна Като бетонен блок над нас тежи барутната тревога. Душите ни ръмжат: - Война ! В душите кръв, и смут, и огън. Аз виждам тоя смут дори сега в фабричните комини, на запад в залеза или в небето тъй спокойно синьо. И в тези дни, кажи ми ти, когато ни притягат в обръч, в сърцето, грях ли е, кажи, че пазя още кът за обич? Кажи ми грях ли е, че пак, дори и в тоя шум фабричен, процепен с зъл картечен грак, си мисля: - Колко я обичам !... Да, вярно, мъничкият свет на нашата любов е тесен, затуй със поглед, впит напред, ти пиша толкоз малка песен .
22	Уилям Шекспир Сонет 130 Очите й не са звезди, не може устата й с корал да се сравнят. Тя няма бяла като перла кожа, а гарванови плитки, смугла гръд. Не бели рози – пищни и богати, - не алени са нейните страни, ухае тя, но с нежни аромати едва ли би могла да се сравни. Страните й не са като жасмини, не бих сравнил челото й с цветя. Не знам как шестват нежните богини, но знам, че стъпва по земята тя и буди по-сърдечни възхищения от много други, лъгани в сравнения.
23	"Уилям Шекспир" Уилям Шекспир Сонет 14 Нe, моят поглед не е влюбен в теб. Той твоите пороци вижда ясно. Сърцето, чийто порив е нелеп, да люби твойте грешки е съгласно. Гласът ти не ласкае моя слух и ласките ръката ми не чувства. С петте си сетива оставам глух за празника на всички чувства. Но и петте ми бедни сетива напразно се опитват от отдавна да убедят сърцето ми в това: че в твойто робство гибелта е явна. Една утеха имам в тоя свят: ти мой си грях и ти си моят ад.
24	Уилям Шекспир Сонет 106 Четейки в стари повести и песни как авторите пишат във захлас за дами и за рицари чудесни, живели много време преди нас, усещам аз от техните възхвали на вежди, пръсти, къдрици , уста, че те във стих да сложат са желали такава като твойта красота, но, види се, лицето ти прекрасно, уви, да предадат не са могли, понеже са го виждали неясно, забулено в оракулски мъгли. И как да могат? Ний край теб живеем и пак ни липсва реч да те възпеем.
25	Никола Фурнаджиев Не бе за мене ти... Не бе за мене ти небесна дева, а бе живот, бе все по моя път. Поезия бе в мойто всекидневие. Ти беше плът, но ти не беше смърт. Ти беше голо рамо и обятия, в отмора тежка сладък полусън, на моя нощен дом сред тишината – внезапно екнал телефонен звън. И отчужденост хладна, и участие, сред лунна нощ най – тъмният район, ти бе това, което дава щастие, ти беше моят неиздаден стон.
26	Шарл Бодлер Химн На най-прекрасната и мила, разпалила в гръдта ми ден, мой ангел, идол с дивна сила – безсмъртни поздрави от мен! В живота ми, терзан от жажда , повява като лъх солен, стремеж към вечното поражда тя в моя дух неутолен. Торбичка с аромати, трайно пропити в скъпите неща, кадилница, която тайно дими, забравена в нощта, на показ как да те извадя, о, неподкупна красота, ти, зрънце мускус, ти, наслада на дъното на вечността ! На най-добрата и най-мила , тя – мое здраве, смях стаен, мой ангел, идол с дивна сила: безсмъртни поздрави от мен !
27	Шарл Бодлер На твърде веселата Глава, движения,черти – как твоят вид е лъчезарен; смехът – ветрец през ранна заран – по твоето лице трепти. Край тъжния бедняк минаваш и с голите си рамена, които бликат светлина, го спираш – и го ослепяваш! И твоят пъстър тоалет отблясъци кресливи мята – като балета на цветята – в духа на не един поет. Да роклите са въплъщение на твоя дух зашеметен; от теб, о, Луда, подлуден, с любов те гледам - и с презрение! Сред парк, далеч от шум и глъч, скръбта ми, както се разхожда – като ирония пробожда гърдите ми случаен лъч. Тъй злакът, пролетта, небето ме унижават, че от яд бичувам върху някой цвят нахалството на Битието. Как искам аз в потаен час, в часа на сласт и похот дива към теб – съкровищница жива – да припълзя, да сграбча с бяс, да мачкам твойта плът уханна, гръдта, премазана под мен, и в твоя хълбок изумен да зейне в миг димяща рана – блаженство в порива свиреп! Дордето аз през тия устни – в насладите все по- изкусни – отровата си влея в теб!
28	Шарл Бодлер Виното на любовниците Небето вън е дивно синьо! Да яхнем двама свойто вино – без бич, без шпори, без юзда да литнем в шеметна езда! И като ангели, терзани от своите душевни рани, в кристала син на утринта да гоним вечната мечта! Люлени плавно на крилата на своя дух неукротим, с един и същи жар в душата, о, скъпа моя, да летим без страх, безспир във висините към рая дивен на мечтите!
29	Веселин Ханчев Пръстен За твойто тихо идване, което все още в мен отеква като гръм, за даденото и назад невзето, за прошката, че с теб съм и не съм, за думите, понякога спестени, за ласките, които не спести, за силата, която вля у мене, когато беше най-безсилна ти, за туй,че бе на мое име кръстен и твоя лош, и твоя хубав час, на твоя малък пръст наместо пръстен горещите си устни слагам аз.
30	Саади Значи си била лъжлива... Значи си била лъжлива, лицемерна и лукава? Да ми се кълнеш не бива, щом сърцето ти не дава! Смеят се, не ме почитат и ме подиграват всички, но дори не те и питат – твойта хубост ги смущава! Път към теб, ако желая, сочат ми го мъдреците: в бездните от мъдрост зная друга цел, не тъй дребнава. Не мисли, че диря страстно жарки устни, къдри дивни! Не! Със тайнство прекрасно любовта ни увенчава. Своя лик без тюл изцяло покажи ми, скъпа моя! Вижда ли се в огледало друга красота такава! Плаши ме туй хорско блато, денем аз при теб не идвам; после прося, чак когато почне да се свечерява. И скръбта не ме поваля, нито злите хорски хули, но жестоката раздяла мене ме унищожава. Търся думи, та сърцето мъката си да опише; но пристъпиш ти и ето – мъката ми се стопява. Ти си тук, но друго има - от съседите да крия: да не разберат, любима ... И свещта гася тогава. И уж всичко е готово, но изгрява хубостта ти и в лъчите й отново стаята ми засиява. Чужда ми е свободата – сладкия си плен обичам: най - свободна днес душата само в твоя плен остава.
31	Гуидо Гуиницели Аз искам да възпея ... Аз искам да възпея своята любима и розата, и крема с нея да сравня; като зорница иде тя неотменима, за да разпръсне всяка земна мрачина. Брега зелен сравнявам с нея и килима в цветя и багри, в жълто и в руменина – сребро и злато, радостта неизразима; у нея Любовта е бистра светлина. Минава тя по своя път любезен и красив и с поздрава дарен смирява гордостта ти; не вярваш ли – във вярата те посвещава . Не може я докосна никой нечестив и пак ви думам: с добродетелите святи от лоши мисли всекиго освобождава!
32	Сафо Любов Бог блажен за мене е оня, който редом с теб седи и говори с тебе, твоя сладък глас и смеха ти кръшен слуша отблизо. Ах, сега дъхът ми в гърдите спира... Щом те взорът мой закопнял съгледа, секва в миг гласът ми, сподавен в немощ звук да пророни. И езикът вече скован засъхва, знойни струйки в жилите буйно бият, мрак дълбок очите забулва. Чувам тътен в ушите. Ледна пот избива по всички пори, тръпки остри цялото тяло кършат. Аз посървам, както трева, бледнея и отмалявам.
33	Архилох Ямби * Да би се случило, да можех да докосна ръката на Необула... * И нежно клонче мирт я радва, и розите червени... По раменете й са паднали най – леки сенки от косите...
34	Възпявам Ерос , нежния , окичен със корона от цветя . Той властвува дори над боговете и укротява хората ... * С червена топчица отново ме тупна Ерос, златокосия... Разбирам, Ерос, ти ме каниш с момичето да поиграя, * обуло везани сандали. ...и пак обичам Но то – нали си е от Лесбос, и не обичам, красивия – се подигра и пак лудея на побелелите ми власи, и не лудея... отвърна погледа от мен, по други някой се зазяпа... *** Момче, със нежен поглед аз те диря, но ти, не ме ли чуваш ти? Не знаеш ли, че ти държиш юздите на сърцето ми? Анакреон
35	"Ибик" Ибик Разцъфват напролет дюлите, напоявани от потоците бистри във градините чисти на девойките, и се разтварят пъпките на лозниците под листа на асми гъстосенчести. А на мене – никога любовта не ми позволява да отдъхна... Ерос лети подобно на буреносен вятър тракийски, пламтящ от светкавици; с дива лудост, напуснал Афродита и безсрашен, и страшен държи здраво сърцето ми в робство още от младежките дни.
36	Ибик Ерос ме гледа...
37	Хораций Към Хлоя Бягаш, Хлоя, от мене, бягаш като сърне в див планински усой; дирята то следи на загрижена майка в страх напразен пред всеки лъх. По смълчан ли шумак мине след сън дълбок тръпнеща пролетта или в къпинов храст шавне гущерче бързо – трепне цяло в уплаха то. Аз не съм разярен див гетулийски лъв, нито тигър свиреп да те разкъсам в миг. Стига майка си гони, за прегръдка узря и ти.
38	Чжан Цзю Лин Тук без теб... Тук без теб сама останах, тъжно идват ден след ден... Виждам нишки върху стана, неразплетени от мен. И в мечти по теб линея, както пълната луна: всяка нощ струи от нея все по-слаба светлина.
39	Робърт Бърнс В цъфналата ръж Идейки си запъхтяна вечерта веднъж, Джени вир-водица стана в цъфналата ръж. Джени зъзне цяла, Джени пламва изведнъж. Бърза, мокра до колене, в цъфналата ръж. Ако някой срещне някой в цъфналата ръж и целуне този някой някого веднъж, то нима ще знае всякой де, кога веднъж някого целувал някой в цъфналата ръж?
40	Робърт Бърнс Старата любов Кога и кой ще измени на старата любов? На миналите златни дни и старата любов? За старата любов – докрай! За миналите дни! Ти чаша нежност ми подай за миналите дни! Със тебе пихме от дъха на тия равнини. И с тебе двама към върха вървяхме дълги дни. Преминахме ний длан във длан реки и планини. И раздели ни океан след тия златни дни. Но пак сме със теб ведно. Ръката ми хвани. Налей от старото вино за миналите дни. Налей и чашите не брой. Догоре ги пълни. Да пием с тебе, друже мой, за миналите дни. За старата любов - докрай! За миналите дни! Ти чаша нежност ми подай за миналите дни.
41	Робърт Бърнс Девойката, която ми постла легло По пътя ме застигна мрак, планински вятър, силен мраз. Замрежи всичко ситен сняг и без подслон останах аз. За щастие във моя смут една девойка ме видя и мило в своя дом приют за през нощта ми даде тя. Дълбоко й благодарих, учтиво преклоних чело – учтиво й се поклоних с молба да ми даде легло. Тя с тънко ленено платно легло във къта ми постла, наля ми в каната вино и “лека нощ “ ми пожела. Когато до самия праг със свещ в ръката тя дойде, девойката замолих пак възглавница да ми даде.
42	Девойката... С възглавницата във ръка се върна тя при мен завчас. Със таз възглавница – така я взех в прегръдките си аз. Тя трепна в моите ръце и каза, като в мен се сви: “О, ако има в теб сърце, моминството ми остави!” Тя бе с коси от мек атлаз и бяло като крин чело. С уханни устни беше таз, която ми постла легло. Бе хладен нежният й крак и кръгла малката й гръд: две малки, бели преспи сняг, навяни в тоя таен кът. Целувах милото лице, косите й от мек атлаз. И тъй, с момичето в ръце, във сън дълбок потънах аз.
43	Девойката ... А пред разсъмване почти, за път когато бях готов: ”О, ти, опропасти ме ти“ - ми каза моята любов. Целунах скъпото лице, очите, пълни със тъга, и казах: “Тия две ръце ще ми постилат отсега.” Тогаз тя взе една игла и дълго ши през тоя ден. Сама до хладните стъкла тя риза шиеше за мен. Години има оттогаз, бледнее бялото чело. Но все по-скъпа ми е таз, която ми постла легло.
44	Робърт Бърнс Момина песен Нежно го прегърнах аз и пое нагоре той. Все го чакам оттогаз, нямам нито миг покой. Пощадете моя драг, дребен град, пороен дъжд. Не затрупвай, ситен сняг, пътищата отведнъж. Ти не го буди със вой в здрача, вихъре студен. Нека спи спокойно той и да стане отморен. Нека бъда с него вред, дето иде в тоя свят. Път да го зове напред, а сърцето му назад.
45	Робърт Бърнс Високи чукари и сиви скали Високи чукари и сиви скали, където нощуват сребристи мъгли, където пред стадото свири овчар и с малките скита в тревите глухар! По-мил ми е тоя планински шубрак от равните ниви край морския бряг, защото край бистрия ручей сега е Джейн – мойта радост и мойта тъга. И моите мисли ме връщат назад, там, дето в скалите кипи водопад, където потоците пеят на глас и времето бърза несетно край нас. Не е тя красива, но с мило лице! Не е тя с обноски, но с нежно сърце! И аз я залюбих от първия ден, затуй че и Джени се влюби във мен. На чар, на обноски кой би устоял? На поглед, засенчен от лека печал? Когата прибавиш и ум към това, бездруго младежите губят глава. Но светлият, прелестен поглед смутен, но поривът искрен по-скъп е за мен! Обичам прегръдки на силни ръце и биещо бурно, открито сърце!
46	Робърт Бърнс Сбогуване с Елиза Елиза, тръгвам аз на път към южните страни. След ден от теб ще ме делят жестоките вълни. И нека в мачтите със вой бий вятърът свиреп. Не ще откъсне нивга той сърцето ми от теб. О, сбогом, тръгвам аз – напускам твоя праг. Шепти във мене таен глас: Не ще се видим пак! Прощавай! Твоето лице ще бъде вечно с мен. За теб ще бие туй сърце до сетния си ден.
47	Бо Цзюй - И Ропот 1 Ядна ставам: чичопей подсвирква. Скръбна лягам: спят по две гугутки. Аз не мога през април без тебе. Знам, че само цели нощи плача. 2 Зад дантели ледна е луната. В пъстра свила е стъклото заран... Съмна вече: в кърпата сълзите в пролетен прозрачен лед замръзват. 3 В походите крачиш без почивка. Тежко е без тебе да си лягам. В боевете вече си отслабнал. Ших ти риза – тя широка стана.
48	Александър Геров Космос На моята любима Тамара Аз поканих в колата си целия космос и спокоен, потеглих на път. Моят космос очи зеленикави носи, златни облаци в тях се кълбят. Има той глас като бликаща струна и стройно излято тело. Всяка мило пошушната от него дума освежава мойто чело. Моят космос не чезне и не остарява като тази лека кола. Ние двамата с него се претворяваме в смях и разговор , в бели коси и мъгла. И така ние вечно ще си пътуваме по звездите и Млечния път, на живота и себе си ще се любуваме, докогато се свърши светът.
49	Александър Геров Обич Недей умира преди мен, защото във тази страшна бездна – вечността - аз никъде не ще намеря твойта привързана към хората душа. А ако аз умра, ти мен ще ме намериш; при мене ти ще дойдеш някой ден... И аз в земята ще те чакам верен, спокоен и щастлив, от слънце озарен. Ще плаче с дъжд и бури късна есен... Ний в горския поток ще си шептим: в пръстта и в корените ще се смесим, прегърнати в дъждовна капка ще седим. Ще ме намериш във тревата, свела стебла под пролетните ветрове, и в ронещите се над твоя гроб бели и нежни като сянка цветове.
50	Пол Верлен Spleen* Розите бяха тъй ярко червени, черен в гирлянди висеше бръшляна. Мила, потрепнеш ли само – у мене пламват пак всичките зли отчаяния. Беше тъй нежен и син небосклона, въздухът тих, тъй зелено морето. Чакам – и в страх се душата ми рони: дебне жестоко разлъка заклета! Храсти чемширни със листи лакирани – морен от тях съм, и морен от степи, равни, прострени без край, ширини, морен от всичко – уви! – освен тебе! *spleen – досада, мъка, тъжно настроение
51	Пол Верлен Сантиментален разговор През стария парк, заледен и самотен, две сенки преминаха с шепот сиротен. Очите им – мъртви, от устните сухи едвам се дочуват словата им глухи. Сред стария парк, заледен и самотен, две сенки въздишаха в спомен сиротен. - Ти помниш ли нашите радости прежни? - Защо да си спомням неща безнадеждни? - Сърце ти за мене тупти ли поне и мене ли всявга сънуваш ти? – Не. - Ах! Нашето щастие! – Помня: всенощно в целувки притискахме устни! – Възможно.
52	Едмънд Спенсър С какво, кажете, да сравня очите... С какво, кажете, да сравня очите, що озаряват моя дух смрачен? Достойно ли е нещо за лъчите на погледа им, с нежност озарен? Кой? Слънцето? Те греят нощ и ден. Луната ли? Но те са неизменни. Звездите? Не, по-светло е над мен. Ни огъня – те биват и смирени. Ни мълниите – искри мигновени. Ни диаманта – те не са тъй твърди. Кристалът? Не, те са по-споени. Стъклото? О, това ще я разсърди! Създателя напомнят те тогаз, що озарява всичко покрай нас.
53	Соломон Из “Песен на песните” /из “ Първа песен “/ Женихът: Сравних те със кобилите ми, впрегнати във фараоновите колесници, мила моя. Страните ти са хубави като гугутки, а шията ти е красива като огърлица. Ще ти направим обеци с мурунки от злато, ще ти направим сребърни мозаични зърна. - Додето царят беше в своите покои, уханието си ми даде мойта лавандула. Като китка миртово биле моят мил лежи върху гърдите ми. Като грозд кипарисов е моят възлюблен Сред лозята в Ен-Гадди. - Колко си хубава, моя любима, Колко си хубава. С очи на гълъбица. - Колко си хубав, възлюблени, колко си хубав. Като цветна леха нацъфтял е нашият одър. - Гредите на нашите къщи са кедрови, стените на нашите къщи са кипарисови. - Аз съм полското цвете и кринът на долините. - Като крин сред бодлите е моята мила между момичетата. - Като ябълково дърво сред гората е моят възлюблен между момците: Седнах под сянката на този, когото желаех – плодът му е сладък за моето гърло. Той ме заведе във винната изба и у мене всели любовта. Утешете ме със цветя, подкрепете ме с ябълки: аз линея от обич. Лявата му ръка е под главата ми, дясната му ръка ме обгръща. - В полските сърни и елени ви заклевам, йерусалимски момичета, не пробуждайте мойта възлюблена, доде сама от сън не се пробуди.
54	Хуана Инес де ла Крус Един обичам... Един обичам – той ме изоставя. Друг мен обича – аз съм отегчена. Измъчва ме един, но аз не стена. Измъчвам друг, а той ме обожава. Студен брилянт обичам до забрава, за друг блестя като брилянт студена. Лукаво от един съм победена, към друг пък аз самата съм лукава. Накажа първия – от скръб умирам; помоля втория – честта си губя; и тъй, и инак аз съм все нещастна. Тогава изход по-добър намирам: към онзи, който ми е чужд, съм груба, напускам този, който в скръб ме тласна.
55	Хорхе Манрике Песен Пред мъки и беди изправен, ранен жестоко от скръбта, аз тръгвам влюбен по света: от нежни ласки изоставен, от ласки – не от любовта. От спомени съм вдъхновен, но с тях сърцето ми враждува, то не умира, не бушува, не спира, нито тръгва с мен. И безутешен, и забравен от хората, от радостта, аз тръгвам влюбен по света: от нежни ласки изоставен, от ласки – не от любовта.
56	Мигел де Сервантес Щом Пресиоса... Щом Пресиоса зазвънти с дайрето, звукът му сладък въздуха ранява; тя с пръстите си перли разпилява, а с устни ръси цвят до цвят в полето. Душата е смутена там, където умът пред този чар обезумява – чиято чиста, честна, свята слава полита и докосва чак небето. От всяка нейна мигла са ранени безброй сърца – докато всяко стене, тя над стрелите на Амур се скита. Тя заслепява - с две слънца тя грее: Амур чрез тях над всичко тук владее и още повече на тях разчита.
57	Иван Вазов Предпазване О либе драго, нека крием ний нашата любов и страст, с невинна хитрост да отбием вси людски погледи от нас. Боя се, пиле, че е трудно блаженството да се таи, боя се от окото будно на завистта – пази се ти. Дене драговница не си ми: съзреш ли ме, не руменей, зачуйш ли моя глас ил име – да се издаваш ти недей. Бъди по-хладна къмто мене, пази, кога ми хоратиш, със твоя глас и израженье душата ми да не смутиш. Кога ме гледаш, ти се чувай в очи ти жар да не пламти, със погледи не ме целувай, нито ме гледай често ти. Уви, що думам ази клети! Това търпя ли ще го сам? О дружке драга, тез съвети недей ги следува дотам.
58	Иван Вазов Ти ме срещна Ти ме срещна пръв път при тополите – роза нежна, миризлива, - чуй, от всичките ми пролети тая беше най-щастлива. Ти ме срещна в дните на неволите – помниш? И каква промяна! Чуй, от всичките ми пролети тая беше най – засмяна.
59	Иван Вазов Ти молиш ... Ти песен молиш ме да ти напиша – та ти най – нежните ми вдъхна песни! И твоят аромат във всяка диша, чрез тебе те цветя са вечно пресни! Ти молиш ме за тебе да загатна... Дете суетно! Тайна промълвена престая веч да е легенда златна, изгубва прелест песен доизпена!
60	Иван Вазов Възпят блян Когато тези песни излязат на свет, мнозина ще питат: коя е? Мома ил жена е? Коя е прославил в тях нежний поет? А ти пък лукаво, с румянец залета, ще казваш: “Туй всичкото в сън е видял. Не вярвайте вий на поета: той своя си блян е възпял!”
61	Иван Вазов В гняв жесток В гняв жесток писма любими аз на пламика поднесох, сетих болки нетърпими и от ужас се потресох, чух и пламика тогава, че ехидно произнесе: “Лудньо, искаш ли забрава? Фърляй тука и сърце си!”
62	Иван Вазов Люлека ми замириса Из съседната градина люлека ми замириса. Ум далеч назад замина и сърце ми болно сви са: върнах се в цветуща младост, сетих трепети и сладост. Люлека ми замириса. Сетих всичко, що веч няма, дето бе и вече скри са : ний разхождахме се двама ( как душа ми се униса! ) в майска нощ в градина млада под небесната лампада. Люлека ми замириса. Колко думи страстни, нежни ( ах, сърце ми сладко сви са!) там при картопите снежни! А зефирът заразниса мирис люлеков над нази – от любовен лъх талази. Люлека ми замириса. Дълго ходяхме двамина из заспалата градина. Моята душа упи са на живота с аромата, лунният светлик изписа сенките ни по земята. Люлека ми замириса. карпа - скала, зъбер лампада – факел, светило, лампа
63	Пиер Беранже Добрата старица Ще остарееш като мене, мила! Ще остарееш... Мъртъв ще съм аз! А времето лети със страшна сила и скоро ще удари моят час. Живей след мене не една година, припомняй си поета – сиромах; и стара, до горящата камина, повтаряй песните, които пях!
64	Жоашен дьо Беле На сладостен затвор ... На сладостен затвор оставам пленник аз, не зарад клевети, вражда или насила – усмивка на жена така ме е пленила, че до смъртта си чак ще бъда в нейна власт. Благословен денят и оня светъл час, когато първи път аз срещнах мойта мила; и ето – тя с любов и нежност ме окриля, макар и често плач да блика в моя глас. Осъдените – знам – нерядко губят вяра и с право тръпнат те от страх пред тъмничаря, но по-щастлив преди не помня да съм бил. О, прелестни слова, за мен безкрайно сладки, целувки огнени, но безнадеждно кратки, затвор за себе си от тях съм изградил.
65	Данте Алигиери О , пилигрими ... О, пилигрими, в размисъл вглъбени, неосъзнали за кого скърбите, от толкова далече ли вървите, че тъй сте грохнали и изтощени? И ако минете непросълзени през този тъжен град и замълчите, ще знам: не можете да оцените от загуба каква сме сполетени. Но чуете ли моя вик трагичен, то отсега сърцето ми повтаря, че тук ще плачете, дорде сте живи. Градът изгуби свойта Беатриче и споменът за нея ще накара да се облеем в сълзи мълчаливи.
66	Корейски неизвестен поет Въздишки... Въздишки, превърнете се на буря, сълзи, излейте се като порой и връхлете сламения покрив, под който тя сега спокойно спи. И нека да се буди и измъчва затуй, че вече ме забрави тя.
67	Франсоа Вийон Балада за любимата Фалшива хубост, скъпа при това, Разлютена наглед, с душа лукава, А любовта й, вярвайте, едва Не ме уби – от камък по-корава. Смъртта си чак сърцето пожелава; Очите й – в тях милост не търси, А моля пак: смекчи си малко нрава, на йота от смъртта е, клетника спаси! Могъл бих да се мъча месец – два, А после да натисна друга брава; Разнася ме днес хорската мълва, Търпя и скитам, търся уж забрава, А мало и голямо ме задява. Какво сега? Върви се обеси, не щеш – за милост се моли тогава: на йота от смъртта е, клетника спаси! Ще дойде време и като трева ще пожълтееш, всеки плод презрява, злорадо ще поклащам аз глава, но само луд с това се утешава. ще бъда стар, и ти ще си такава; Виж днес – над ручея се надвеси И жадно пий, че всичко отминава; на Йота от смъртта е, клетника спаси! О, Принце на любовната прослава, Не ме кори, скръбта ме подкоси, една молба към бога ми остава: на йота от смъртта е, клетника спаси!
68	Микеланджело Буонароти Не съществува ... Не съществува в скулптора представа невъплотима в мрамора: ръката така изрязва образи в скалата, когато на духа се подчинява. И ти, жена божествена, лукава, подобно мрамор криеш в теб самата и щастие, и скръб, но не успява изкуството да подчини у теб творбата. Ни любовта, ни твойта красота – ни като камък твърдото презрение – виня за неуспеха, - ни резеца твърд. Ти криеш в себе си живота и смъртта! Вина аз виждам в низшия си гений – от тебе той извайва само смърт!
69	Пенчо Славейков Плакала е горчиво нощта... Плакала е горчиво нощта, плакала е мълком сирота, че за нея белий ден нехае, че не иска той дори да знае туй, що мъчи нейното сърце, и каква й скръб тъми лице!... И когато сипна пак зората – от сълзите на нощта земята бе покрита с бисерна роса; и во всяка капчица – сълза се огледа белий ден сияен – и усмихнат мина пак нехаен.
70	Пенчо Славейков Во стаичката пръска аромат... Во стаичката пръска аромат оставена от тебе китка цвете, тоз аромат душата ми в мечти при теб унася, свидно мое дете. И виждам те, унесена в мечти за мен, подпряла чело на ръцете... Во стаичката пръска аромат от теб оставената китка цвете.
71	Пенчо Славейков Неразделни Стройна се Калина вие над брегът усамотени, кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени. Уморен, под тях на сянка аз отбих се да почина и така ми тайната си повери сама Калина с шепота на плахи листи, шепот сладък и тъжовен: “Някога си бях девойка аз на този свят лъжовен. Грееше ме драголюбно ясно слънце от небето, ах, но друго слънце мене грееше в сърцето! И не грееше туй слънце отвисоко, отдалеко – грееше ме, гледаше ме от съседски двор напреко. Гледаше ме сутрин, вечер Иво там от бели двори и тъжовна аз го слушах, той да пее и говори: “Първо либе, първа севдо, не копней, недей се вайка, че каил за нас не стават моя татко, твойта майка.
72	Неразделни Верни думи, верна обич, има ли за тях раздяла? За сърцата, що се любят, и смъртта не е раздяла!” Думите му бяха сладки – бяха мъките горчиви – писано било та ние да се не сбереме живи... Привечер веднъж се връщах с бели менци от чешмата и навалица заварих да се трупа от махалата, тъкмо пред високи порти, там на Ивовите двори. “Клетника – дочух между им да се шушне и говори, - право се убол в сърцето – ножчето му още тамо!“ Аз изтръпнах и изпуснах бели медници от рамо. През навалицата виком полетях и се промъкнах, видях Ива, видях кърви... И не сетих как измъкнах остро ножче из сърце му и в сърцето си забих го, върху Ива мъртва паднах и в прегръдки си обвих го...
73	Неразделни Нек сега ни се нарадват, мене майка, нему татко: мъртви, ние пак се любим и смъртта за нас е сладка! Не в черковний двор зариха на любовта двете жъртви – тамо ровят тия, дето истински са мъртви, - а погребаха ни тука, на брегът на таз долина... Той израсна кичест Явор, до него аз Калина; - той ме е прегърнал с клони, аз съм в него вейки свряла. За сърцата, що се любят, и смъртта не е раздяла...” Дълго аз стоях и слушах там, под сянката унесен, и това, що чух, изпях го в тази моя тъжна песен.
74	Димитър Бояджиев Прошка Не дръзват милите уста милувка да проронят с радост за нежнопростата мечта на твоята невинна младост – не дръзват... И безумна скръб очите ти със мрак загръща; една сълза кат бисер скъп всегда им ясни взор заслъща... Обичам те. И нивга веч не ще те скрия от душа си – при теб ли съм или далеч. Орисна мисъл се не гаси. Ала за мене не мисли, със смут сърце си не отравяй! До смърт душата ме боли – и нек боли! А ти – прощавай! О, милостта си запази за оня, който мълком страда с душа, горена от сълзи, и все копней , и все се нада. Аз много милости убих, И таз за тебе ще убия... Страдай – мълчи! Ей смисла лих на непосилна орисия.
75	Димитър Бояджиев Поздрав от Беатриче Много здраве, либе мило, от усойте и горите, дето в ден щастлив бродихме упоени и честити! Поздрав с драгост ти изпращат и потоците пенливи, и зефирите усойни, и цветята миризливи. Тамо вси те още помнят! Пойни косове нагласят чудни песни зарад тебе и навредом ги разнасят. Яворите стройни чезнат зарад теб в тъга горчива, ехото планинско стене зарад твойта реч звънлива... Над пътеките самотни тъжно се привеждат клони и от всяко, всяко л`исто бисерна сълза се рони... Мълком плачат те за тебе с жалба тиха и потайна... Чуваш ли? – Но ти се кискаш и жестока, и нехайна! Много здраве, либе мило, от усойте и горите, дето в ден щастлив бродихме упоени и честити.
76	Димитър Бояджиев Забрава На г-ца М.А-ва В забрава и нега почивам на бялата огнена гръд и жадно, и с страст се опивам на устни ти сладки с дъхът. Аз слушам сърце ти как стене, изпълнено с луди мечти, как трепетно думи смутени замаяна шепнеш ми ти – и сещам, че чезне полека у мене и разум, и свяст... Но жъден съм тъй, че довека бих пил тая пагубна страст! О, дай ми ръчиците мали, с усмивка ме ти погледни, па п`оврага темни печали, мин`али и бъдни злини! Дни бъдни? – О, болката люта не искам на техний хомот! С едничка подобна минута нек ст`опим безсмислен живот!
77	Димитър Бояджиев Бяла нощ Бяла нощ – че месец злат облак млечен го закрива. В бяла нощ със трепет млад момко при мома отива. Сънен бляск – и в пътя пуст здрачни сенки здрачно шъпнат шепот чужд – и не тъй чужд – момку чак косите тръпнат... А след миг на мъжки врат бисер живи ще увисне, до гърди със трепет млад момко либе ще притисне.
78	Димитър Бояджиев Пантера Риканье на пантера се счува в твоя смях. Как глина блед те слушам с дух трепетен и плах... И... пак ръце протягам към черна красота, и не със клетва грозна – с молитва на уста...
79	Димитър Бояджиев Целувки Излизам от малката стая, вей сняг и ми смразва лицето, но тае във сънна омая и в пламък сърцето. Ах, нек си вилнее, нек стене бездомният вятър зловещи: доброто ми либе е мене стоплило с целувки горещи...
80	Димитър Бояджиев Сонет Безмълвен бях. Ще бъда пак, ще бъда, клето! – Па макар душата да пожали мрак, горена от сълзи и жар. И нивга ти не щеш узна – а пък и кой ли друг ще знай? – каква неземна светлина от твойто същество сияй. Тя грей от теб, но не за теб – о не за твойте клети дни, обречени на случай слеп. А той зер може оскверни, в размаха си до смях нелеп, мил сън на тъжни младини?
81	Димитър Бояджиев Испанка ( Habanera ) В Испания жарка родена, очите ми пръскат искри, от слънце севилско горена, плътта ми е жар, тя гори! Caramba! Ole! Как шумно звучат кастанети! Кат вихър е мойта игра! А мойте прегръдки са свети, а моята нощ е зора! Caramba! Ole! Зови ме, зови, Карменчита! Зови ме, блаженство и смърт! Снага сладострастно извита прекършвай! Бъди милосърд! Caramba! Ole!
82	Димитър Бояджиев Боязън На твоя праг ме среща и провожда една и съща мисъл безутешна и горестно сърцето ми пробожда: ти си така безгрижна и безгрешна... Ти си така безгрешна и безгрижна! И очарован, аз в боязън гасна: зад мен стои тревожна, неподвижна на миналото сянката безстрастна. В лазура на душата твоя млада, при нежни сънища, о сън отрада, ти приласкай и мене, безутешен. Клони към заник моя ден безкраен... И мисля все за тебе с вопъл таен: “И аз съм чист Като дете безгрешен!”
83	Димитър Бояджиев Измяна Измяна, плачущи очи недей извръща, умилена! На рамото ми, съкрушена, за миналото не плачи! Кажи ми кой ще изличи петната на кръвта проляна по твойте пръсти? А! Измяна! Ридай сломена - и мълчи. Спокойно бледен, аз не диря къде, изтерзано до смърт, сърцето ми остави диря. Измяна е по-мрачна, мене придала мощ да бъда твърд: часът на моето рождение.
84	Димитър Бояджиев Нощен блян Ти спиш сега разнежена и мила в постеля – съблазнителна и властна. Нервозните ти устни е разкрила една усмивка лека и прекрасна – и твойто сладко, мургаво тело в съня си никому не мисли зло. Кажи, кому насъне се усмихна? Кажи, защо ръцете си протегна със толкоз жар и после пак притихна? Внезапната тъга, която легна на твоето замислено лице, позната ли е мен? Кажи, сърце!
85	Димитър Бояджиев Самотност В скръбта на леката дрезгавина вечерна ний дирим милосърдие един към друг. Пред наши праг замира смътният отзвук на улицата празношумна и мизерна. Аз мисля, че русалка някаква почива в коприната на твоя розов пеньоар. Приведен, слушам те – и като нежен чар дъхът на твойто сладко тяло ме опива. Предано скрий ме във прегръдките си топли, о, моя скръбна, възхитителна жена: така, сърдечно приласкан, с прикрити вопли, аз тихо ще ти шъпна нейде как умира в самотност непобедна и в злочестина една душа съзвучно – тъжна като лира...
86	Димитър Бояджиев Елегия Макар безнадеждна, макар безгранично далечна у мене утеха ти дириш, о клета жена, но тука е тоже до ужас нощта безсърдечна – аз тоже изкупвам, отчаян, незнайна вина. Понякога мисля, че гина във пропаст бездънна. С ненавист посрещам на спомена сладкия чар. Не ми е утеха да знам, че и ти си безсънна. Не радост си вече за мене, а страшен кошмар. И все пак не мога очите си днес да откъсна от твоето писмо ридающе! Мила жена, защо ми се струва, че всяка милувка е късна? Милувките срещат в сърцето ми гняв и злина. О, зная как страдаш! Без сълзи, но строга и бледна ти нервно си пръстите кършиш, в очите горят ненужни решения – и мислиш вселената ледна, и мислиш, че няма за тебе вселената кът...
87	Елегия Не моята обич, а нещо огромно и властно с последна милувка те гали в привечерни здрач и сбогом си взема, и никога вече тъй страстно не ще да трепери душата ти в мъка и плач. Не весели среща, цветя и усмивки любезни - в самотност върховно жестока ний двама скърбим: със радости млади, тъй светли и тъй безвъзмездни, пожарът на нашата жажда не бе утолим. Велик бе миражът, над нас що премина тържествен. Не обич то беше, а оня сиятелен блен, що всеки очаква на устни със химън приветствен, и празна надежда дочаква последни си ден. Покрусен, аз виждам, че всяка утеха е лишна, защото обида ще бъде за нашата скръб... Но как ще се върнем в оная пустиня предишна, когато ридае в сърцата ни споменът скъп?
88	Димитър Бояджиев С дълбока нежност... С дълбока нежност стискам ти ръцете, целувам пръстите ти – и не знам дали е диган на земята храм, където тъй да любят боговете – тъй както аз те любя, о жена, сияние във мойта тъмнина. Като жътвар, причезнал за почивка, достигнах морен гостолюбни праг на твоя дом – във привечерни мрак на скъден ден. С чарующа усмивка разтвори ти заключени врати – като бездомник клет ме приюти. И сетне без почуда ти погледна внезапните нечакани сълзи, които гордостта ми не смрази. Склонена, без учудване, но бледна, видя ти, в своите ръце ме впи и жадно топлите сълзи изпи. С приветни думи на утеха нежна ти тихо ми душата просветли, и дълго моето лице гали с ръка внимателна и белоснежна... Не помня – казах ли ти нещо аз? Не помня – може би ридах без глас. С дълбока нежност гледам те в очите, целувам ти ръцете – и тъжа, че може би в безплодната лъжа на думите, тъй бледни, тъй изтрити, ти няма да откриеш, о жена, как аз те любя в мойта тъмнина!
89	Пейо Яворов Павлета делия и Павлетица млада Неотседнал още коня доралия, и заудря порти непознат делия; а веднъж удари, дважди виком вика: “Спиш ли, събуди се, отвори, Аглика!” - Кой е? - “От Павлета чак от Цариграда много здраве нося, хубавице млада.” Дявол се измамник в мъжка гръд потава, ясен глас трепери и се не познава. - Грешници проклети станали от гроба и зломисли хора бродят в късна доба; карай си низ пътя, слушаш ли човече! Или да повикам деверите вече? Блесна орлов поглед, блесна халосия, гръдно се провикна непознат делия:
90	Павлета делия... “Порти да целуна, ще избухне пламък, либе, отвори ми! Или си от камък?” А сърце играе, чудом в гръд остава... Ясен глас трепери и се не познава. Шепотом Аглика, като в люта жажда, зад кована порта бърже се обажда: - Клетнико лъжата нека бъде с мяра; ако си Павлета, как да хвана вяра? “Пет години ходих...гряха ми в премежди две очи небесни под гайтани вежди.” - Тия, що ги знае селото ни цяло ... Па кое да бъде, за Павлета гряло!
91	Павлета делия... “Бялото кокиче – тебе на лицето, и снага топола – сам-сама в полето.” - А, за тях ли...колко луди са лудяли и попара жежка на прага ми яли! “А на гръд отляво луна кадифяна... И венче над луна откога остана? Първа нощ, Аглика! първа и по слава: нели ръб на устна имам оттогава?...” Скръцна тежка порта, сепна се делия и увисна либе на юнашка шия.
92	Пейо Яворов Среща Мене ми е странно – ето те пред мен, мене ми е жадно – гледам те пленен, мене ми е страшно – дишаш ти за мен, - мене ми е тъмно, тъмно в ясен ден. Викнал бих от болка – времето лети, викнал бих от ужас – ще отминеш ти: сън в съня е сбъднат – миг след миг лети, няма да се върнат сбъднати мечти.
93	Пейо Яворов Сенки На тъмна нощ часът. Аз гледам откроени две тъмни сенки: там, зад бялата завеса, де лампата гори, в поле от светлина, две сенки на нощта...Сами една пред друга, сами една за друга в жажда и притома. Там – сянката на мъж и сянка на жена. Мъчително глава се към глава навежда – те няма да се чуят: искат и не могат. Те шепнат може би – от що се те боят? Напрегнато ръце се към ръце протягат и пак се не докосват? Искат и не могат... И пак, един пред друг, един за друг стоят. Те шепнат може би, но може би и викат, но може би крещят; - те няма да се чуят, две сенки на нощта, през толкоз светлина. Те няма да се чуят, ни ще се досегнат, сами една за друга в жажда и притома, те – сянката на мъж и сянка на жена!
94	Пейо Яворов Две хубави очи Две хубави очи. Душата на дете в две хубави очи: музика – лъчи. Не искат и не обещават те... Душата ми се моли, дете, душата ми се моли! Стасти и неволи ще хвърлят утре върху тях булото на срам и грях. Булото на срам и грях – не ще го хвърлят върху тях страсти и неволи. Душата ми се моли, дете, душата ми се моли... Не искат и не обещават те! – Две хубави очи. Музика, лъчи в две хубави очи. Душата на дете.
95	Пейо Яворов Вълшебница Душата ми е пленница смирена, плени я твоята душа! – пленена, душата ми е в тихи две очи. Душата ми те моли и заклина: тя моли; - аз те гледам; - век измина... Душата ти вълшебница мълчи. Душата ми се мъчи в глад и жажда, но твоята душа не се обажда, душата ти, дете и божество. Мълчание в очите ти царува... душата ти се може би срамува за своето вълшебно тържество.
96	Пейо Яворов Стон на Лора Душата ми е стон. Душата ми е зов. Защото аз съм птица устрелена: на смърт е моята душа ранена, на смърт ранена от любов... Душата ми е стон. Душата ми е зов. Кажете ми: що значат среща и разлъка? И ето аз ви думам: има ад и мъка – и в мъката любов! Миражите са близо – пътя е далек. Учудено засмяна жизнерадост на неведение и алчна младост, на знойна плът и призрак лек ... Миражите са близо – пътя е далек: защото тя стои в сияние пред мене, стои, ала не чуе кой зове и стене – тя – плът и призрак лек!
97	Николай Лилиев Безнадеждни... Безнадеждни са моите думи, безнадеждна е мойта любов, моят стих е лъча на безумие, мойта песен е горестен зов. В самотата на морната утрин гасне моята мъртва звезда, и душата ми, трепетна лютня, безприютна трепти и ридай.
98	Николай Лилиев Прощавай ... Прощавай! не зови! не спомняй! и не проклинай свойте дни! Душата ми блуждай бездомна, но свойта участ не вини. Аз не разбирам, не греша, и отминавам пак безгрешна, тъй както някога те срещна безпаметната ми душа, в деня на първите съблазни, в деня на първата лъжа. Аз не разбирам, не тъжа по нашия забравен празник, угаснал в здрачните вълни на всеопрощаваща забрава. О чуй, душата ми звъни: не спомняй! не зови! прощавай!
99	Николай Лилиев Кому се усмихваш, любов... Кому се усмихваш, любов? Сред тия замислени степи мечтите ни вече са слепи, словата ни гаснат без зов. Зловещо поглеждат към нас, настръхнали вълци, мъглите, нечути заглъхват молбите, отронени в мрак